Добре е, в днешните доста напрегнати и объркани времена, човек да намери някакъв начин да избяга и да се спаси поне за малко от стреса.
           Добре е, когато всеки нов ден започва с новини за затрупани миньори, протестиращи хора и управляващи, които се правят на луди, човек да намери някъде поне за малко утеха от всичко това.
           И напълно задължително е, когато денят започва с ехидната усмивка на Сергей Станишев, психопатичната физиономия на Волен Сидеров или противната мутра на Мишо Шамара, а за капак - завършва с поредната блог-тъпотия на някой от гениите в този сайт, човек да открие нещо хубаво, което да го накара бързо да ги забрави и което да му върне надеждата и познанието, че светът всъщност е преобладаващо красив, а грозното и пошлото са много по-малко, въпреки че са много по-нагли и натрапващи се.

           Искам да Ви покажа нещо такова.

           Нещо красиво.

           Шедьовър, надживял пет века и превърнал се в едно от най-великите произведения на ренесансовата живопис.

           Дами и господа, представям Ви "Сикстинската мадона" на Рафаело Санти.





           За първи път видях оригинала на картината в Дрезденската картинна галерия Gemдldegalerie Alte Meister (чието притежание е) през далечната 1986 година. Въпреки че тогава бях едва 16-годишен, великолепният образ на мадоната се запечата в съзнанието ми завинаги и не си е отишъл от там и до ден днешен. Дори мисля, че се бях влюбил в нея. Да, звучи доста налудничаво един пъпчив пубер да се влюби в образа на Божията майка, но е факт. Пубертет - какво да правиш!? Шантава работа.
           Тогава бях твърде млад, за да мога обективно да оценя всички качества на гениалната рафаелова творба, но първосигналната ми реакция беше твърде показателна. В последвалите години животът ми така се разви, че връзката ми с изобразителното изкуство стана по-здрава и нерушима дори от българо-съветската дружба. Самият аз се запалих по рисуването (показвал съм тук мои рисунки), започнах да чета и да попивам всичко, свързано с изобразителното изкуство през различните епохи, но най-голямата ми любов си остана ренесансовата живопис и старите майстори, а апотеозът на тази любов - "Сикстинската мадона" на Рафаело Санти. Самият Рафаело е известен най-вече с красивите си и идеални човешки лица, пресъздадени по един съвършен начин, с почти божествено съчетание на цветовете, меките пейзажи и невероятното спокойствие, излъчвано от картините му.
           Да, картините на Рафаело са нещо като транквилант за очите и душата - особено за съвременния човек, живеещ и оцеляващ в една екстремна, враждебна и непредвидима среда.
           За жалост, твърде малко хора се замислят над това.
           За жалост, твърде малко хора се замислят над каквото и да е.
           И, за още по-голямо съжаление, твърде много хора си отиват от този свят просто ей така - никога невидели и никога недокоснали се до онова, което са ни завещали гениите като Рафаело, като Леонардо, като Микеланджело, като Сандро Ботичели, Тициан, Перуджино, Джорджоне или пък класиците на северния ренесанс - Петер Брюгел, Бош, Геертген тот Синт Янс, ван Ейк, Дюрер, ван дер Вейден, Кранах и още стотици други, изпреварили съвременниците си поне с два века, гениални творци, оставили безценното си наследство за нас.
           Обичам тази картина не само заради съвършената композиция на персонажите в нея - идеалният триъгълник, сключен между Свети Сикст, Света Варвара и върха на триъгълника - Мадоната с младенеца.
           Обичам тази картина не само заради двете ангелчета в долната й част, облегнати на рамката, сякащ излизащи вън от изображението като своеобразна връзка между нашия и онзи свят.
           Обичам тази картина не само заради перфектните цветове - синьо, червено, златно и зелено (типични кралски цветове).
           Обичам я не само заради липсата на твърда земя и небе в нея и реещите се в облаците персонажи - една перфектна библейска композиция.
           Обичам я най-вече заради това, че винаги, когато я погледна, сякаш потъвам и забравям всичко гадно, лошо и пошло, с което е започнал и завършил поредния ми ден на грешната стара Земя.
           Обичам я най-вече заради това, че винаги, когато я погледна, си казвам: "Какво пък толкова!? Още един ден остана в историята. Светът е хубав - радвай му се!"
           Обичам я, защото всеки път, когато я погледна, се сещам, че и аз самият съм смъртен и грешен като всички останали хора.
           Обичам я, защото всеки път, когато я погледна, виждам красивото и същевременно разтревожено лице на Божията майка, която сякаш представя на хората обречената си рожба, знаейки, че по този начин я хвърля на жертвеника.

           Гледайте я, драги съблогери!

           Съзерцавайте я внимателно и дълго и ще разберете за какво говоря.

           Пожелавам на всички един по-спокоен и хубав завършек на днешния ден!
           

Такъв душевен рахатлък, рядко се постига. Изобщо, класическите "маслари" са страхотиести. Гепя, да знаеш. Твоите подборки са с добро качество.

Но едва ли го знаят...
И аз съм от щастливците, съзерцавали картината в оригинал. Видя ми се огромна. Бях много млада, на 22 години...
Благодаря за напомнянето, че има вечни неща!
Поздрави!

оригиналният файл е с много по-добро качество. Тук няма как да го кача обаче. Така че, това, което виждаш, е доста под средното качество. Иначе се радвам, че все още има хора, които могат да оценят тези неща.

Бош е гений. Направо ми се струва кощунствено да считам, че нашите нещастници могат да имат каквато и да е връзка с творчеството му, но за жалост май е така.